Ванга: Музиката е с пчелите на 7-мото небе!

. събота, 19 юни 2010 г.
  • Agregar a Technorati
  • Agregar a Del.icio.us
  • Agregar a DiggIt!
  • Agregar a Yahoo!
  • Agregar a Google
  • Agregar a Meneame
  • Agregar a Furl
  • Agregar a Reddit
  • Agregar a Magnolia
  • Agregar a Blinklist
  • Agregar a Blogmarks

Павел Павлов с неизвестното за пророчицата.
Преди започване на нова роля Невена понасяше със себе си пиесата или сценария към Рупите. Взех и аз да отнасям неотпечатаните си ръкописи. Вярвахме, че докосването на Вангината десница ще благослови труда ни и ще ни помогне да избегнем подводните камъни. Така постъпих и когато завърших романа си за Орфей.

Очаквах издаването му - от издателството ми бяха съобщили, че е одобрен за печат. Бях дръзнал, в знак на почит към необикновената дарба на Ванга - по-точно страхопочит, да заема нещичко от нея за прастарата тракийска прорицателка Епага.
- Е, можа ли да ме опишеш? - усмихна се тя, едва поела ръкописа.
Хъката-мъката, смотолевих нещо като отговор аз. Тя разтвори папката, листите прошумоляха под пръстите й, като да го четеше на забързан каданс. На някои места лицето й просветваше, очните глобове се разширяваха, като да се "взираше" в глъбините на времето. Другаде поклащаше неодобрително глава - навярно описаното не съвпадаше с нейните видения. Накрая затвори папката и ми я върна, скръсти ръце под разбрадените краища на вдовишкия си чембер и ме подбра.
- Що го толкоз премени бре, Павле. Он е брадясал, ноктясал е, перчемът му разчорлен и сплъстен. Пък ТИ СИ ГО ДЮЗДИСАЛ КАТО СВАТБАРИН.
Знаеш ли колко се е скитасвал, дорде намерят пустата му златна овча кожа? - така назова златното руно. - Я ти кажем как го видим пред мене. Еле го! А ти, като да ми не хващаш вяра, облякъл си като офицерин.

- Мигар наистина го е имало! - възкликнах слисан аз. - Не е ли някакъв мит всичко това?
- Що е мит? - попита на свой ред тя.
- Ами нещо си, дето всъщност го е нямало... Легенда.
- Как да го е немало бре, гълъбо, като го е имало!... Ей го на - възправен пред мене!... Леле що е убав!... Много е окаян!... И не свири само на китарата...
Така пък тя наричаше орфеевата лира.
- Ми?
- Свирука си и на буково листо - унесе се в своето видение пророчицата. - Па си дялка и свирка-двоянка от върбово чатал-че!... Ей го на, приведе се над песъкот и записва нещо с пръчка. Що записва?... А-а, каквото си е изсвирил, да го не забрави.
"Трябва да се някакви предшественици на немите!" - помислих наум, но не посмях да го изрека на глас, само въздъхнах дълбоко.
- Ех! Как ми се ще да ги чуя тия негови химни.
- Как ще ги чуеш! - промълви едва чуто, като да ме съжаляваше, че не мога да чуя, нито да "видя" онова, в което провижда тя. - Музиката е с пчелите на
седмото небе, гълъбо. Колчем стане дума
за нещо върховно и не постижно, ние си служим с израза "седмо небе". Той ни е завещан от древните, според които небесата са били седем на брой - седем прозирни, нанизани една в друга планини. И седмата била най-високата. Затова никак не се учудих, че музиката се извисява там - на най-високия връх. Но пчелите? Какво търсят и те там?
Не може на читателя да не е направило впечатление на колко место в моя разказ прелитат златокрилите труженички. Тяхното жужене в пролетните цветове е приглашало на пътуванията ни към южните предели. Те изписваха златната аура над черния вдовишки чембер на мъченицата, простряла десница над китната си градинка като за благослов. Плавният им полет, напомнящ „легато" над музикален текст, превръщаше нектара в целебен мед за човешките болежки. Дори МЪРТВИТЕ ЖАДУВАТ НА ПОМЕН ОСВЕН ЖИТО. ХЛЯБ И ВИНО ДА ИМА
НЕПРЕМЕННО И МЕД. Ах, колко неща не долавят тленните ни човешки сетива! Колко много още има да проумява нашият разум? Навярно един ден, когато се освободим от пленничест-вото на земната си плът и се превърнем само в души, в оня друг свят, гдето не се общува с думи, а с мисли, ще добием прозренията на Ванга. И там - в небесните селения ще получим отговорите на въпроси, които сме си задавали тук в земната юдол.
- Седем!... Седем!... Седем са струните на китарата му - мълвеше Ванга унесено. - Помни числото седем, гълъбо! Седмицата се превърна в някаква фикс-идея за мен. Питах се и не намирах отговор на въпроса защо. Много от изреченото от пророчицата преосмислях с времето. Някои неща проумявам едва днес, други си остават загадка и занапред. Но съдбовната "седмица", струва ми се, проумях. И го вложих в провиденческите слова на прастарата Елага:
"Твоята седмострунница има седемте тона, с които трепти човешката душа. Сгласи седемте й струни да преливат като седемте багри на дъгата. И с дара на седмака Аполон, чието рождение възвести полета на седемте лебеда, превърни седемте черни дни от неделята в бели. Засвири песента, що дочу от земната гръд и нека тя възлезе до седмото небе!"
Това бе моят поклон пред чудото, каквото беше нашата Ванга. А тя ми благодари, че й задавам въпроси, които я пренасят във видения, в които още не беше пребивавала. Ах, колко можех още да я питам! И защо ли не дръзнах? Не посмях, защото винаги пред прага й имаше толкова страдащи, очакващи утеха и изцеление. А неумолимото време бягаше ли, бягаше... Как да го спреш?!